| Резюме: | 
Вдигайки поглед към импозантните обществени сгради от първата половина на миналия век, се вглеждаме най-вече в онези скулптурни и архитектурни елементи, които с един последен щрих довършват обаятелния им облик. Кой обаче украсява фасадите на Народната библиотека, Софийския университет, Народния театър, Народното събрание, Съдебната палата, Българската народна банка? Отговора потърсихме в една изложба, която ни отведе на “Разходка в миналото”. 
Посолството на Украйна заедно със Съюза на архитектите изложи картините на украинската художничка Юлия Красовска, която с техниката на акварела разкрива оригиналната красота на българските сгради – като почит към своя сънародник Михайло Парашчук, автор на орнаментите по тях. До рисунките й бяха показани и фотографиите със скулптурните и архитектурните елементи на украинския творец. Аз съм украинка, живея от четири години в България, но за мен Михайло Парашчук беше откритие – казва Юлия Красовска.  Когато през м.г. видях изложбата на украинското посолство за Парашчук, започнах да търся информация за него. И тъй като съм работила и като архитект, ми беше интересно да проуча историята на старите сгради, архитектурните им особености и след това да покажа моето виждане за тях в картини. Впечатляващо е неговото наследство, защото на всяка сграда той е оставил своя почерк, своето усещане за детайл. За мен той е уникален скулптор, който е украсил най-важните сгради на София.
Михайло Парашчук се ражда през 1878 г. в село Варваринци – тогава в пределите на Австро-Унгарската империя. Тринайсетгодишен постъпва в художественото училище в Краков, а на двайсет изработва един от най-красивите паметници на Адам Мицкевич в Европа и с помощта на меценати заминава в частна художествена академия в Париж. Там неподражаемият Огюст Роден го взема в ателието си за ученик. През 1921 г. Михайло Парашчук пристига в България като представител на международния Червен кръст. 
Той не е бил едностранен човек, а е имал широки познания в областта на политическия, социалния и икономическия живот – казва Анна Тертична, зам.-посланик на Украйна у нас.
 През 20-те г. на миналия век е работил за разширяването на контактите между Украйна и България. С дейността си в Червения кръст пък е помагал на мнозина военнопленници след края на Първата световна война – за подобряването на техния живот не само в България, но и в съседна Сърбия, за завръщането им по домовете. Също така е апелирал за по-добри условия на адаптация на хората, които не са искали да се завърнат в Украйна след болшевишката окупация. И когато разбира, че украинското правителство е заминало в емиграция, пише в дневниците си, че и за него вече няма връщане в родината. Интересен е фактът, че той не е имал гражданство – нито българско, нито съветско, до края на живота си. При смяната на политическите системи той винаги е бил гонен и е попадал под рестриктивни мерки. И въпреки че е бил талантлив, около него, освен приятели, е имало много завистници. Така един човек, който в началото на живота си със собствените си усилия и с таланта си е заемал видна социална позиция, в края му, за съжаление, е бил принуден да търпи големи лишения.
В България скулпторът моделира образите на Пейо Яворов, Гоце Делчев, Стефан Караджа, изработва барелефи на Христо Ботев и Алеко Константинов. Прави декоративните мотиви с лъвове, зодиакалния часовник, колоните и капителите на Народната банка, орнаментираните рамки на парадните врати на Съдебната палата, орнаменталните картуши над входа на Софийския университет, както и архитектурното оформление на още много емблематични сгради. 
Въпреки брилянтното си творчество, след 9 септември той бива подложен на репресии и два пъти е изключван от Съюза на българските художници – за обвинение във фашистка дейност и за поета поръчка да реставрира скулптурната група на фронтона на Народния театър, без да я съгласува със СБХ. Михайло Парашчук изживява последните си дни в забрава и мизерия и си отива от този свят през 1963 г. Погребан е на Централните софийски гробища.  Снимки: Диана Цанкова
|