| Резюме: | 
Името на областта е Мангистаус, а градът се казва Жанаозен – с 82 хиляди души население. Този югозападен казахски град и тази прикаспийска област за пореден път дават началото на силни граждански вълнения и за пореден път се явяват трън в петата на властите. Още в първия ден на новата година хората масово излезнаха по площадите, за да протестират. Причината е рязкото увеличение на цената на природния газ. Според някои източници увеличението е с 50%, според други – със 100% на литър, което прави увеличение с 90 до 120 тенге (така се нарича местната валута). Цената, примерно, може да достигне до 25 евроцента за литър, което е по-евтино от цената на газа в Украйна, примерно, и е почти същата като цената на природния газ в Москва. Само че Мангистауска област е нефтодобивен и газодобивен район и местните жители считат, че е несправедливо да произвеждат ресурса на място и да плащат същата цена като региони, които са отдалечени на хиляди километри. Но, без значение колко точно е поскъпването, мъжете отново са на улицата. Именно мъжете, както се вижда от повечето репортажи, защото според местните традиции протестите не са женска работа.
Ситуацията е изключително тревожна поради няколко причини. Преди всичко в същия град Жанаозен (на казахски – "нова река") през 2011 г. избухнаха подобни протести на работниците от нефтодобивната промишленост. Властите въведоха армейски части, стигна се до стрелба и имаше десетки убити и стотици ранени. Още на следващата година (2012) в Жанаозен отново имаше протести и отново имаше военно присъствие, но този път не се стигна до кръвопролитие. Това, изглежда, е притъпило бдителността на управляващите, защото те за пореден път проспиват истинските нагласи на хората в региона. Истината е, че в югозападния край на Казахстан се живее трудно и бедно, повечето превозни средства и много домакинства са на метан (а на какво друго!) и усещането за обреченост и несправедливост цари там от десетилетия. Хората имат чувството, че превиват гърбовете си да добиват драгоценните нефт и газ, за което им се плаща мизерно, а парсата обират шайката партийни бонзи, която властва там (и не само там) от разпада на СССР. Напрежението никога не е спирало да тлее и, в първия ден на новата година, недоволството на хората получи нужния повод да се излее в гняв и неподчинение. От Жанаозен вълната преминава през много казахски градове, а в Актау, столицата на областта, на централния площад е разпъната голяма юрта. Да поясним – отново според местните традиции – юртата означава независимост, неподчинение на централната власт, призив към самостоятелност.
Как реагираха властите? Дадоха леко "назад" и обещаха да смъкнат цената на газа до 85 – 90 тенге. Само че протестиращите настояват за 50. Но не това е най-важното. Казахският елит дотолкова се е откъснал от реалността, че дори не разбира за какво иде реч. Силният човек от 30 години насам, Нурсултан Назърбаев, още през 2010 наложи приемането на нов закон, според който той става "Елбаса" – пожизнен лидер на нацията. Но от тази законодателна екстра той се възползва едва през 2019, когато назначи за свой приемник Касъм-Жомарт Токаев. Повечето хора не могат да запомнят новия президент с нищо – и с право. Досега не е формулирал и една ярка мисъл. В същото време трябва да сме наясно, че признак на нелека патология е прижизнено да дадеш на столичния град Астана (бивш Целиноград, бивш Акмолинск) личното си име – Нур Султан! Това обяснява много неща. По вековна азиатска традиция разломът между низините и висините често заема невъобразими размери и пружината се обтяга до скъсване. Дали сега се случва това? Предстои да видим.
Но за властите има още изненади. Проблемът е, че по площадите за пръв прозвучават призиви за това, че е крайно време старците от съветско време (и мислене) да си ходят. Това означава, че ако протестът успее и добие власт, може да ти сменят името на столицата – пък и други неща може да се случат. Авторитарните узурпатори не могат да спят от кадрите и сводките за събитията в арабския свят именно през последното десетилетие – Тунис, Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн, Алжир, Ирак и т.н – и това не им дава покой. Това е за местната върхушка в Казахстан.
А какво става в Москва? Там царят две основни мисли – опасение и надежда. Опасение, че всеки протест е заразен и лесно преминава държавни граници (справка – берлинската стена, арабската пролет, антиваксърите и др.). И надежда, че протестите могат да се разпространят в северната част на Казахстан, населена предимно с етнически руснаци, и тогава Русия може да пробва да отхапе парче от тази огромна територия (25 пъти колкото България) и да реши дългосрочно проблема с космодрума Байконур, арендуван от руснаците до 2050 година.
Дали този път ще се стигне до кръв? А до положителна промяна? Дай Боже второто без първото! Но, както отбелязват експертите, динамиката на събитията, произлизащи от действията на човешките маси, засега е непредвидима. Остава ни да наблюдаваме и да съхраняваме – за да помним.
|