| Резюме: |  Всяка година в деня на убийството на убитата преди 12 години пред дома си в Москва руска журналистка Анна Политковская носителите на наградата, която носи нейното име, й пишат писма. Тази година носители на наградата са живеещата в Беларус писателка и журналистка Светлана Алексиевич, нобелев лауреат за литература през 2015-та и правозащитничката от Индия Биналакшми Непрам. Mediapool препечатва писмото на Алексиевич, публикувано в "Новая газета", вестникът, в който работеше Анна Политковская. Много си ни нужна, Анна! Скъпа Анна, Искам да ти разкажа за това, как живеем без теб. Къде сме? В коя точка на историята? Едно е ясно – не сме там, където искахме. Ти не си с нас повече от 10 години. За това време можеше вече да живеем в друга страна, да се придвижим от империя на ГУЛАГ в нормална европейска държава, както направиха много наши съседи. Но, както беше казал Столипин: "В Русия на всеки 10 години се променя всичко, а за 200 години – нищо". Този цитат вече ни е омръзнал, но в него има толкова много от познатото ни отчаяние, че ми се иска да го повторя. Ти помниш 90-те – "страшните", кървавите, святите... Помниш какви романтици бяхме. Днес трябва да си признаем, че бяхме престъпни романтици. Наивно вярвахме, че ако в книжарниците се появят книгите на Солженицин, Шаламов, Гросман, за четенето на които някога можеше да се влезе в затвора, че ако се появят свободни вестници, различни партии, а не само КПСС, ще започнем да строим нормалния живот. Че ще бъдем като всички. Ще влезем в общия свят, ще престанем да плашим всички със своите "Искандер-и". По площадите се събираха 100-хилядни митинги, ходехме и скандирахме: "Свобода! Свобода!". Струваше ни се, че тази вечна руска мечта, това чудесно същество, лелеяно в кухните, където обикновено се събирахме и мечтаехме, всеки момент ще стане реалност и буквално утре ще бъдем свободни. Още никой не разбираше, че не може бившият затворник, прекарал целия си живот в лагер, да излезе от неговата врата и да стане свободен. Не може, защото всичко, което той знае, е лагерът, всичко, което умее, е лагерът. Колко илюзии имахме тогава! Наивно предполагахме, че да свалим от пиедестала каменната статуя на палача Дзерджински е достатъчно, за да започне страната да диша свободен въздух. И ето – отпечатахме Солженицин, Рибаков и всички ги четяха. У нас, у приятелите ми, пък и във всеки интелигентен дом не винаги можеше да се намери прилично палто, но задължително имаше голяма библиотека. Сега децата и внуците ни не знаят какво да правят с тези книги и дебели списания, не им трябват и ги изхвърлят на боклука. Да, бягахме по площадите и крещяхме "Свобода! Свобода!", но никой не знаеше какво е това. И се започна... Закриват се заводи, эабрики, научни институти, предприятия – и какво да правим с такава свобода? Никой не беше мечтал, че ще бъдем свободни и бедни. Всички искаха да бъдат господа, а не прислуга. Даже днес да помолиш в скъп магазин да ти отделят малко повече внимание се възприема като унижение. Всички току що бяхме изскочили от социализма, при който всички бяха бедни, но еднакво бедни. Мисля, че ти, Анна, успя да видиш по телевизията тези картинки: "новите руснаци" обядват с черен хайвер, хвалят се със златните клозетни чинии в личните си самолети, с най-дългите яхти в света. А хората някъде в Рязан или на Сахалин гледаше всичко това гладен – без работа и без пари. Никой не мислеше за народа. Идеята обичаха повече от човека. Сега се удивляваме, че в главите на хората е каша от бяло и червено. Защото никой не разговаряше с тях, не се показваше по телевизията и не обясняваше. Сега Путин разговаря, той се научи от нашите грешки. Но работата не е в Путин, той говори това, което народът иска да чуе. Бих казала, че всеки руски човек е и малко Путин. Става дума за колективен Путин, ние мислехме, че работата е в съветската власт, а тя е в хората. "СССР" в главите и в генетиката. Как бързо заработи сталинската машина... С какво познание и страст всички отново доносничат един за друг, ловят шпиони, бият за това, че не си като всички... Сталин възкръсна... По цяла Русия издигат паметници на Сталин, рисуват портрети на Сталин, откриват музеи на Сталин... Ти, Анна, си тръгна от живота с вярата, че сме победили опита за преврат. Но времето, което преживяхме без теб, показа, че превратът временно се е прикрил, приел е други форми, а сега е победил. Ако някой през 90-те някой бе облякъл тениска с лика на Сталин или с надпис "СССР", щяха да му се присмиват, а сега това е нормално. В книжарниците има десетки книги за Сталин: за жените на Сталин, за великия генералисимус по време на войната, за виното, което е обичал Сталин, за цигарите, които е пушил... По необясним за мен начин в хората съжителстват плачът за невинно убитите им близки и любовта към Сталин. Носталгия по всичко съветско. Руският човек иска да има шенгенска виза, чужда марка кола, макар и втора ръка, и вяра в Сталин. Най-трудното, в което ще ти се наложи да повярваш, е, че руснаците са научиха да убиват братя, да ненавиждат. Бих могла да ти разкажа как московски таксиметров шофьор ме изхвърли от колата си, когато разбра, че съм от Западна Украйна, че майка ми е украинка и че аз обичам украинците. "Крим е наш!", крещеше ми той. Не, не е твой, украински е. "Донбас е наш!" Не, украински е.Не зная, Анна, дали сърцето ти щеше да побере и тази болка. Няма съмнение, че ти би заминала на война в Украйна, несъмнено би писала от там твоите честни репортажи... Ако по-рано караха цинковите ковчези от Афганистан и ги погребваха нощем тайно, днес карат "товар 200" от Украйна и Сирия. Но има страшна разлика. Когато пишех книгата "Цинковите момчета" за войната в Афганистан и отидех в дома на майка, която очакваше ковчега с тялото на сина си, тя ме посрещаше с думите: "Ще ти разкажа всичко! Напиши истината". Днес майките мълчат, говорят шепнешком. Само една призна, четох за това във вестника: "Няма да ви разкажа нищо, защото иначе няма да ми дадат пари за загиналия син. С тези пари ще купя квартира на дъщеря си." Къде? Кога? Направихме обратен завой, спуснахме се в мрака на безумието, страха и ненавистта от сталинските години. Още се страхуваме да си го признаем открито. Но е така. Върви война... В бившето постсъветско пространство загинаха десетки журналисти, всяка година в този черен списък се появяват нови фамилии. Както обикновено, животът в Русия се лута между бардака и бараката. Не случайно около мен (често чувам за това) четат книги за 30-те години в Германия или за времената на руската революция. Ще попиташ защо? Животът днес плашещо прилича на онези времена. Едни говорят за Трета световна война, други – за фашизма. Свободата – това е дълъг път... Този опит ние придобихме без теб. Ти си ни много нужна, Анна! Ние се учим от теб, че на война компромисите са невъзможни, даже малкият компромис превръща всеки в съучастник. На всички нас щеше да ни е по-трудно без това, което ти успя да кажеш и да направиш. Без твоята вяра, че ще ни спаси не ненавистта, а любовта към човека. Благодаря, че те имаше и те има. |