| Резюме: |  Интервю на Георги Н. Николов с писателката Румяна Захариева
- Румяна, какво предлага животът на един български интелектуалец в Германия и лесно ли се интегрира той в местната среда? Не би ли искала да се завърнеш вече у нас?
- Животът на един български интелектуалец в Германия без знанието на немски език е просто невъзможен. Особено за хора, които имат вече изградени литературни и човешки връзки в родната културна среда, а също и дългогодишни приятелства. Това важи за всеки чужденец, независимо в коя страна. Но аз бях съвсем в началото и нямах всичко това. Когато през 1970 г. пристигнах в Бон, в мукавяното ми куфарче имаше една плетена от майка ми вълнена поличка, под която бях скрила луканка и шише сливова за свекъра. И в сърцето си носех родния си език. Главата ми бе пълна с английски, току-що бях завършила Английската гимназия в Русе и руски, език, който от дете обожавам. Немският ми беше език № 4, тогава знаех около 100-120 думи. Никога не бях си и помисляла, че един ден ще пиша и публикувам на немски! Живях 5 години в почти абсолютна езикова изолация, защото хората в обкръжението ми говореха предимно Bönsch и Kölnisch – две разновидности на т.н. Rheinisch Platt – на рейнския диалект в областта на Бон и Кьолн. Бях влюбена до ушите в съпруга си и имах щастието да бъда омъжена за немец-интелектуалец с прекрасен немски и отличен кеймбриджски английски, който фактически ни бе събрал. Научих немски, този най-чужд за мен език, от него, от радиото и телевизията. Повечето хора нямат ищах да издържат на началната езикова изолация. Първата година ходих в т.н. Sprachlabor /Езикова лаборатория/, а втората, два подготвителни семестъра в университета на гр. Бон, завърших с правото да следвам английска и славянска филология. През 1975 г. написах първото си стихотворение на немски, през 1978 г. излезе от печат и първата ми стихосбирка „Geschlossene Kurve" /„Крива затворена"/, а 1979 – втората, под заглавие „Fegefeuer /„Чистилище"/ в изд. Xylos Gelsenkirchen. Същата година се дипломирах с магистърска степен /m.a./ и ме удостоиха с литературната награда на Северен Рейн-Вестфалия за млада немска поезия. А през 1984 г. излезе от печат и първата ми българска стихосбирка „Крива затворена", изд. Народна младеж. Междувременно бях майка на две дъщери.
Дали искам да се завърна у дома? Та аз всъщност въобще не съм напускала България! Носталгията е постоянният флуидум, в който съществувам: в Германия тъгувам за България, а в България тъгувам за Германия. И все съм си у дома: и в София, и в Бон. Още не бях научила немски както трябва, а вече се страхувах да не забравя българския. Но явно не съм...
- Позната ли е националната ни култура и в частност – литературата, в тази страна и кои имена се споменават най-често?
- Споменават се най-много Иван Вазов с „Под игото", Владимир Зарев, Георги Константинов и поетесата Мирела Иванова, които имат публикации в Германия. Много ми е тежко, но трябва да го кажа: от година на година става все по-лошо! С изключение на хората, които учат или преподават славянски и балкански езици и на ония, които са свързани семейно, или чрез работата си с България, никой нищо не знае и не иска да знае нито за културата ни, нито за литературата ни - колкото и да ни тупа ЕС по рамото за успешното ни председателство! Колкото по-малко знаят за един народ, за една култура, толкова повече не искат нищо да знаят – и успяват! Интересът им е или исторически, или преди всичко политически обоснован. Медиите преписват клишета една от друга и ги разпространяват – знам какво говоря, защото с години бях автор на културните програми на WDR (Западногерманското Радио), на HR (Хесишер Рундфунк), на SR (Зарлендишер Рундфунк) и др. и на DLR/DR (Дойчланд-Радио), което не бива да се бърка с Deutsche Welle, а DW e едно радостно изключение! Почти никъде в Германия няма редактори, които да знаят нашия език и в най-добрия случай знаят руски. Безкрайно съм благодарна на шепата немски редактори, които бяха голямо изключение и виждайки шанса чрез съвместната ни работа да се запознаят с България, през годините ми предоставиха възможност за малки и много големи, до 55-минутни литературно-политически предавания за България и българската литература!
А сриването на имиджа на родината ни продължава от времето на невярното твърдение за „българското покушение" над папата - няма значение, че българинът не беше виновен и сам папата открито опроверга тази лъжа. Никой не го сърби за нас! А защо? В едно мое предаване бях писала, че ако някой не обърка София с Букурещ или Истанбул, аз съм готова да го зачисля към интелектуалците на Германия от първа ръка, въпреки че и те дори по радиото ме представят като „Румяна от Румъния" или възкликват: „О, Вие идвате от столицата на Румъния, много ми е приятно!" И защото сегашното българско правителство абсолютно не го е еня за българската литература.
Съзнателно избягвам да говоря за другите отрасли на нашата култура, но няма как да не спомена факта, че България в наше време май е на последно място в Европа по отделени за културата и особено за литературата ѝ държавни помощни средства и субсидии. Казвам го като политически абсолютно неутрален човек и творец, независим във всяко отношение от родината си! Никога не съм членувала в никаква партия или политическа организация нито тук, нито в Германия.
Нека си спомним за Наум и Ангеларий и армадата от преводачи на библейските текстове, които в средновековието с уважение бяха приети от българския цар, на които той създаде всички условия да превеждат, да работят за българския и за славянските народи! Нима щеше да има български дух, съзнание и истински имидж на страната ни, ако тази дейност тогава не бе съвместен интерес на царя и на църквата?! Да, разпространението на българската литература и българското по света през миналия век беше част и от съответната идеология, но завинаги ще си остане нейна заслуга, че се уважаваха големите творци и преводачи, критикуваха ги, „от време на време ги изолираха" - както ми споделяше намигвайки бай Радой Ралин от собствен опит, но не ги оставяха да гладуват и да продават зарзават и мартеници, за да оцелеят и сами да си финансират книгите както сега! А Сега-то продължава вече близо 30 години....
- Как съчетаваш преводаческото изкуство с дарованието си на писателка и поетеса. Има ли хора, на които си благодарна в това отношение?
- Как ли? Никога не съм се замисляла... Това си е моята естествена творческа дейност. Може би благодарение на факта, че съм си изкарвала прехраната в Германия само като писател на свободен хонорар, пишейки направо на немски, а не превеждайки собствените си писания от български, съм запазила и родния си език. Благодарна съм на редакцията на сп. „Съвременник" за поканата да публикува на първите ми, след толкова години написани направо на български стихове и на първите 80 страници на романа за българското ми детство! Благодарна съм и на изд. „Хермес", в което този мой първи роман ще излезе от печат т.г. В Германия той бе публикуван за първи път през 1991 г. под заглавие „7 Kilo Zeit" /"7 кг време"/ и претърпя до сега 5 издания в 3 различни сериозни издателства.
Покойният Георги Черняков от Русе, при когото ме заведе майка ми на 11-год. и половина с първите ми стихове, е така да се каже мой откривател № 1. Тогава той завеждаше Клуба на културните дейци в града и разговаряше с мен за стиховете ми и за поезията като със зрял поет. А на следващата година покани официално на разговор с мен критиците Любен Георгиев, откривателя на Пеньо Пенев и гл. редактор на сп. „Родна реч" Иван Цветков. Любен Георгиев ме представи със снимка и стихове във в-к Септемврийче и в сп. „Пионерски ръководител". Тогава получих 140 великолепни писма от ученици, учители и родители от цялата страна, чели стиховете ми, и просто продължих да пиша, а след това Иван Цветков ме публикува и в „Родна реч". По-късно последваха публикации в сп. „Жената днес" и във в. „Литературен фронт".
Благодарна съм на Любомир Левчев, който през осемдесетте години беше председател на СБП и когото не познавах лично, но обичах стиховете му. Официално отидох при него да помоля за разрешение и помощ в избора на авторите, които възнамерявах да преведа и представя в престижното литературно западногерманско сп. „DIE HOREN" и той спонтанно отвърна: „Вие избирате, Вие превеждате, Румяна, Вие решавате!" Едва повярвах на ушите си, защото така бях посъветвана от добронамерени хора - бяха ми казали, че без цензурата на СБП нищо никъде не можело да бъде публикувано! А едва после научих, че моята антология от 60 български имена - съвременни прозаици и лирици, представени от мен в „DIE HOREN", кн. 124, наистина е първата нецензурирана публикация на западногерманска земя. В Източна Германия тогава имаше много публикации, българската литература там бе позната, но не и в Западна Германия. Голям поет – голям човек: Любомир Левчев! Но от тогава до сега никой освен Вас, който ме покани да участвам в Антологията на автори от диаспората в чужбина, по никакъв начин не се е интересувал от мен – нито като автор, нито като преводач.
- Кои са предпочитаните от теб теми и защо? Някой в България оказва ли ти съдействие?
- Нямам теми, а само любими автори със съвременно хуманно-поетично и философско мислене, като Блага Димитрова, Любомир Левчев, Константин Павлов, Радой Ралин и Ивайло Петров, които съм превела и на които лично съм издавала книги и съм правила четения в Германия. А освен това съм писала и радиопредавания, в които, заедно с гореспоменатите, съм представяла също Владимир Зарев, Румен Леонидов и Мирела Иванова. Нея и Георги Константинов не съм ги превеждала, но ги ценя – пък и те си имат добри преводачи. Превела съм с удоволствие и два романа на Николай Табаков по поръчка на изд. „Аndiamo Gelsenkirchen". Моят принцип е да ми се плаща за творчеството, а не да ме унизяват лично да си самофинансирам книгите! В България по принцип се унизяват авторите и преводачите, като са принудени сами да си плащат за публикациите и фактически да гладуват! С удоволствие бих превела и романа на Владимир Зарев „Поп Богомил и съвършенството на страха" и къси разкази и басни на Златимир Коларов....
- Над какво се трудиш сега и какво е работното заглавие на бъдещата ти нова книга? Какво е да си български писател в чужбина?
- В момента работя по конкретна поръчка на много сериозно издателство във Франкфурт да събера и преведа стихове на млади, още непубликувани в Германия български поети до 40-45-годишна възраст, под надслов „Сърцето на България", която е част от смелата поредица национални антологии като напр. „Сърцето на Армения", „...на Украйна" и т.н. Тя ще излезе от печат през есента на 2019 г. Вие и Анжела Димчева ми помогнахте за подбора на имената, за което съм много благодарна и на двама ви!
Току-що завърших ръкописа на новата си българска стихосбирка „Кръгло време" с надежда да се намери издател. От 3 години пиша нов немски роман със заглавие „Die Ruhestifterin" - много е трудно за превод, може би нещо като „Блюстителката на реда". Аз самата имам 4 внучета от 2 дъщери и много обичам децата и другомислещите, чужденците, веселяците и щедростта. Ненавиждам всеки вид радикализъм!
Онези, които нищо не знаят за нас и нашата литература, но искат да научат нещо, са благодарни да се докоснат до България чрез мен. За останалите е важно, че книгите ми са на немски, че в ръкописите ми няма повече грешки от тези на средностатистическия немскоезичен автор и че могат свободно да контактуват с мен.
- Какво самочувствие трябва да имат младите ни колеги, пробващи перото си в разните краища на света?
- Българите са талантлив народ. Ние винаги успяваме, когато искаме и се трудим. Нека винаги, когато в чужбина някой проявява неуважение към тях затова, че са българи, да си спомнят, че „и ний сме дали нещо на света"! На такива хора аз винаги съм натривала носа и още го правя със следните два въпроса: 1. „А знаете ли, че когато във Франция кралят и благородниците му са се облекчавали по стълбите и в залите на някой свой дворец, в Балабановата къща в Пловдив и в много други български къщи вече е имало вътрешни тоалетни?! 2. И че преди Мартин Лутер, когато по вашите земи благородниците са си говорили на немски само с конете и със слугите си, а народът ви в църквите е слушал латински без да може да разбере божието слово, ние отдавна вече сме си имали свои букви и сме разбирали божието слово, защото ни е било проповядвано и на родния ни език?" Кажете го и се наслаждавайте на шашнатите им, глупави физиономии! Ние, българите, почти няма от какво да се срамуваме, страдали сме, но не сме поробвали – има толкова неща, с които можем да се гордеем!
- Какво ще пожелаеш на народа си, когото несъмнено обичаш? А на творците, често недолюбвани и „незабелязвани" от силните на деня?
- Скъпи мои колеги-творци! Сплотете се и започнете най-после борба за човешките и за авторските си права! Нали обединението прави силата!
Да, мой български народе, не се оставяй да те подстрекават и да подклаждат в теб омраза към другомислещите и друговярващите! Ако възнегодуваш, прави го заедно с тях срещу ония там горе, които по този начин ти отвличат вниманието от несвършената си работа! Престани да чуждопоклонничиш, просто бъди себе си!
- А на себе си какво пожелаваш? И ще пребъде ли България и в реалността, извън протоколните изказвания на безбройния политически хор?
- Пожелавам си здраве за децата и внуците, здраве и за мен самата, че още много литературна работа ме чака! А България няма как да не пребъде. С всеки българин, който остава или се завръща, устоите ѝ се заздравяват, а с всеки, който я носи в себе си макар и в чужбина, границите й се разширяват.
Румяна Захариева е родена през 1950 г. в Балчик. Завършва Английската гимназия в Русе, славянска и английска филология в Бон. От 1970 г. живее в Германия. Немско-българска писателка на свободен хонорар, поетеса и преводачка. Сътрудник на Западногерманското радио WDR 3 и WDR 5, HR, ORF, DLF и DR, и на DW, автор на радиопиеси за деца и възрастни и предавания за България и българската литература. Член на Германския ПЕН - клуб, на Писателския профсъюз и на писателското обединение DIE KOGGE. |